Как да съпроводим детето в този най-труден за живота му период, когато под прикритието на игри и забава, то всъщност се превръща в личност? И можем ли паралелно с това да бъдем приятели с него?
Отговорът за съжаление е – не, не можем. За да извърши най-важното дело в своя живот – създаването и възпитаването на своето поколение, родителят ще се натовари с една от най-трудните задачи. Това е именно съпротивата на детето и нежеланието му да стане част от всичко това, което наричаме социална реалност. Всеки родител може да даде безброй примери на упорство и нежелание на детето да се съобразява, да приеме някое правило или да се лиши от нещо, каквото и да е то. За разлика от своите родители, децата нямат перспективата, логиката и познанието, които се придобиват с опита и годините живот. Детето първоначално е роб на своите собствени прищявки и желания, то не може само да избере да не се наслади на каквото и да е, в името на нещо друго. В неговия свят, това да се лиши от каквото и да е, е просто една загуба, зад която не стои нищо и то (детето) естествено прави всичко възможно, за да я избегне. Когато нещо му е отнето, детето реагира по най-различни начини, всички от които са негативни спрямо онзи, който го лишава. Детето само не може да се лиши от нещо и е напълно безотговорно от страна на родителя, ако очаква детето да го направи без никакво вмешателство (като например да настоява, че шоколада е вреден, но да продължава да му го купува и да очаква от детето само да се ограничи). Тук ще се разиграе една вечна, изключително важна за поколението драма – може ли родителят да устои на „омразата“ на детето си, когато то бива лишавано и приучавано на правила, които го ощетяват (на пръв поглед)? Може ли родителят да понесе неговото дете да не го обича, дори и за момент? Това е може би един от най-важните залози, скрити зад желанието ни да бъдем приятели с децата си – нали приятелите не се карат и се обичат? Желанието да бъдем приятели с нашите деца, крие преди всичко именно това – болката, която изпитваме, когато децата ни „не ни обичат“ и желанието ни да ни харесват.
Това е може би и най-голямата жертва, която родителите трябва да направят със себе си в този период от живота на децата си. Да понесат да бъдат „мразени“.
Когато родителят разбере, че „омразата“ на детето му съвсем не е онази сериозна омраза на възрастния човек и успее да издържи на желанието си веднага да угоди на детето и да се помири с него, пред родителя ще се разкрият нови хоризонти. Детето ще получи свобода, по-ценна от която и да е в този момент – да се чувства както иска към родителите си, включително и негативно, а неговият вътрешен свят на емоции, чувства и нагласи да остане отделен и независим от нуждите на родителите му. От друга страна, то ще бъде освободено от диктата на собствените си желания и прищявки. Постепенно твърдото „не“ на неговите родители ще се превърне в способността то самото да си казва „не“, когато дойде време да взима решения за живота си и да се лишава от едно, за сметка на друго.
Детето, което е лишено от родителите си, или подчинено на някакво правило, печели нещо много по-важно – опората на един родител, който не е подвластен на неговите (на детето) приумици. Звучи странно на пръв поглед, но опитът показва, че когато детето види, че не може да постигне своето и трябва да се смири с положението, то се успокоява и тревогата му си отива. Това се случва именно защото пред него се появява една стена – стена, която го ограничава, но и стена, на която то може да се опре.
Много хора са склонни да смятат, че едно дете не трябва да бъде ограничавано и трябва да бъде оставено само да избира и само да пожелава едно или друго. Логиката е очевидна, но опитът ни разкрива съвсем друга картина. Именно децата, които получават всичко и не им се налагат никакви граници, страдат най-много като юноши. Точно децата, които са били най-свободни и чийто родители са ги обичали и грижели за тях най-безрезервно, намразват необяснимо родителите си, когато пораснат. Един родител, който си мисли че целта на детството е удоволствие, щастие и свобода, е останал сам по себе си дете.
Родители, не се страхувайте да не бъдете приятели с децата си. В този ранен етап, вие наистина знаете по-добре от тях и е ваша отговорност да научите своите деца как да бъдат достойни личности в този все по-объркан свят, на цената на техните лоши чувства. Вие няма да сте приятели с тях в тяхното детство, но един ден, когато и те станат истински мъже и жени, ще стоите до тях с гордост, а те до вас – с уважение.
В заключение ще приведем цитат от Франсоаз Долто, психоаналитик, една от най-уважаваните авторитети в областта на детската и юношеската душевност и развитие:
“Родителите трябва да знаят, че каквото и да правят, давайки най-доброто от себе си, те винаги ще правят грешки в очите на децата. Дори най-любящият родител в даден момент може да стане причина за някакво страдание у детето. Ако то тогава заяви: „Не те обичам“, отговаряме: „Това няма никакво значение – ти не си се родил, за да ме обичаш.“ На шест-седемгодишна възраст вече е късно да критикуваш родителите си. Те сигурно често слушат упреци от страна на детето, но в повечето случаи това не би трябвало да промени тяхното поведение, защото имат задачата не да му се харесат, а да го възпитават.
Ако с израстването детето продължава да се стреми непременно да угоди на родителите си и смята, че те винаги са прави и справедливи, такова дете е в лошо здравословно състояние. Колкото по-способно е да показва враждебност, примесена или редуваща се с обич към своите родители, толкова по-добро е неговото душевно състояние. Това показва, че в отношението му към родителя е преодоляна инцестната връзка и пълната зависимост.”
Литература:
Франсоаз Долто, „Основни етапи на детството“, С., 2009
